- Четири години будност и един заядлив тостер
— Лео, ако пак изпуснеш оня ключ върху оптичната шина, кълна се в интегралните си схеми, че ще спра отоплението ти за десет години — обади се дрезгав глас от тавана.
Гласът принадлежеше на Барнаби — бордовия компютър на междузвездния куриерски съд „Уейфарър-4“. Барнаби беше кутия от полиран алуминий с мигащ кехлибарен визьор и характер на кисел квартален полицай.
Лео Ванс висеше с главата надолу в микрогравитация, заклещил обутите си в магнитни ботуши крака под главния разпределителен панел. Челото му беше изцапано със синтетичен лубрикант, а в ъгъла на устата му светеше лазерно фенерче.
— Барнаби — промърмори Лео, човъркайки оптичните влакна. — Ако искаш уважение, накарай процесора да изплюе нещо като кафе. Тази водораслова каша с аромат на гума ми докарва тикове.
— Това не е каша — изсъска Барнаби с жълти премигвания по екрана. — Това е субстрат с минерали и антирадиационни протеини! Единствената причина костите ти да не са на тебеширен прах след тридесет и девет години по корабния часовник! Знаеш ли какво става зад бронята в този миг?
— Знам, Барнаби. Повтаряш го, откакто ме извади от фризера.
— Ще повтарям, докато го проумееш! — настоя компютърът — Порим вакуума с деветдесет и шест процента от скоростта на светлината. Нула цяло деветдесет и шест стотни, Лео! Водородният прах отпред удря дефлектора като картечница. Ако полето трепне за микросекунда, корабът ще се изпари с теб, с мен и с плюшения ти бобър!
Лео хвърли поглед към мрежестата торбичка до пилотското кресло. Вътре кротко плуваше стар плюшен бобър с откъснато ухо и карирано шалче на име Барни.
— Барни те чува и не одобрява тона ти — каза Лео, откачи ботушите си от пода и заплува към централния илюминатор.
Отвън нямаше романтични звезди. Нямаше тихите точици от нощното небе над Скалистите планини, под които Лео беше израснал. При скорост от 0,96c предният хоризонт беше смачкан във виолетов светлинен пръстен. Доплеровото изместване превръщаше галактиките в твърда радиация зад оловното стъкло, а отзад Вселената тънееше в кървавочервен мрак.
Това беше светът на Специалната теория на относителността. За Земята и за Еос-4, планетата, към която се бяха насочили, бяха изтекли точно сто и четиридесет години. Почти век и половина. Поколения се бяха раждали и умирали, докато Лео летеше през бездната.
Но вътре в „Уейфарър-4“, благодарение на фактора на Лоренц, тези 140 години бяха свити до тридесет и девет години бордово време.
Лео бе прекарал тридесет и пет от тях в леден сън близо до абсолютната нула, без мисли и сънища. Барнаби го събуждаше на всеки шест години за по два-три месеца — да пренастрои инжекторите, да закърпи платното и да поправи сензорите.
Четири години буден живот — толкова бе остаряло тялото му, откакто бе напуснал дома.
Лео плъзна длан по титаниевия контейнер в товарния отсек. Вътре, под магнитни челюсти, светеха дванадесет цилиндъра със златиста течност — тераформиращите ензими „Генезис-9“. Най-скъпата пратка в историята.
Лео си спомни Денвър през 2124 година. Земята се задушаваше в „Сухия полумрак“. Като буреносен пилот той влиташе с тежки екраноплани право в суперторнадата над Средния запад, разпръсквайки реагенти над окаяните ниви.
Но истинската му битка беше у дома. Сестра му Клои беше на девет, вързана за кислороден апарат заради токсичния прах. Тя рисуваше с пастели зелени борови гори и бистри реки, които познаваше само от стари енциклопедии.
После дойде отчаяният сигнал от Еос-4 — първата далечна човешка колония. Заселниците там умираха. Почвата се бе оказала наситена с отровни пероксиди, посевите загиваха, биофилтрите им аварираха. Без ензимите „Генезис-9“ колонията щеше да се превърне в гробница от метални куполи.
Но с тогавашните двигатели това беше еднопосочен билет. Релативистичното свиване на времето означаваше, че пилотът ще изгуби своя свят завинаги. Всички негови близки щяха да са мъртви, преди да преполови пътя.
Лео подписа договора веднага. В замяна правителството осигури на Клои доживотно място в херметичните биокуполи в швейцарските Алпи, чист въздух и най-добрите лекари.
На космодрума в Мохаве малката Клои го беше прегърнала през скафандъра и му беше пъхнала плюшения бобър в ръцете. „Ти ще спасиш техния свят, батко — му каза тя през сълзи. — А аз ще те чакам. Всяка вечер ще гледам към звездите и ще ти махам.“
Лео избърса неволна сълза.
— Е, Клои — прошепна той — Сто и четиридесет години минаха. Свърших си работата.
— Лео! — изрева Барнаби през говорителите — Стягай коланите веднага!
— Какво става? Лазерното платно ли се скъса?
— Не се скъса, но нищо не е по протокол! — изпиука компютърът панически — Разгънахме берилиевото платно. По план колонистите трябваше да ни забавят с наземен лазер в продължение на четиридесет дни при брутално претоварване от три гравитации!
— И какво правят?
— Току-що ни захвана енергиен лъч, но това не е лазер! Мощността му надхвърля десет хиляди теравата! Той не просто ни спира — той огъва пространството около нас! Сензорите отчитат нулево претоварване! Спираме за секунди!
- Добре дошъл в рая от кристал и живак
Лео стисна подлакътниците на креслото, очаквайки тътен от огъващи се прегради. Но „Уейфарър-4“ замръзна в пълна тишина. Единственото, което усети, беше леко затопляне на въздуха и странно вибриране в зъбите си, сякаш дълбок музикален тон премина през тялото му.
Синият фотонен пръстен пред илюминатора се разтвори, звездите заеха обичайните си места и пред кораба изплува Еос-4.
Лео зяпна смаян.
На навигационните карти тази планета беше описана като суха, сиво-кафява скала с отровни облаци и шепа метални бараки. Но светът под тях беше съвършено творение.
Планетата светеше в изумрудено и сапфирено синьо. Океаните блестяха под лъчите на звездата, пресичани от континенти с пищни гори, чиито корони растяха в спираловидни форми и фосфоресцираха в златисто. Около планетата се виеха три съвършени пръстена от бял кристал, по които се движеха цели висящи градове, свързани с нишки от светлина.
— Барнаби… провери пак координатите — прошепна Лео.
— Спектърът на звездата съвпада на сто процента — изпиука машината — Това е Еос-4. Но цивилизационният им индекс е отвъд всякакви скали. Погледни отляво.
От най-близкия пръстен се отделиха няколко съда. Те приличаха на капки жив живак или шлифован диамант. Докато Лео ги гледаше, единият от тях трепна, сгъна се в себе си като оригами и просто изчезна без звук.
— Те прегъват самото пространство — промълви Барнаби — Лео… струва ми се, че сме закъснели ужасно много.
Една от сребристите капсули плавно се доближи до обгорения корпус на „Уейфарър-4“. Стената ѝ стана течна, обгърна люка на стария кораб и отново се втвърди. В кабината прозвуча кристален, ясен глас:
„Привет, страннико от Дълбокото минало. Въздушното налягане и биохимичният състав са изравнени с твоята биология. Моля, заповядай в Приемния сектор.“
- Базовият човек и боговете с калейдоскопични очи
Лео облече чиста униформа, наметна старото си кожено яке и пъхна плюшения бобър в горния джоб. После грабна тежкия титаниев куфар с ензимите.
— Идваш ли с мен, компютърно чудовище?
— Прехвърлих се в гривната на лявата ти китка — сопна се Барнаби. — Внимавай къде стъпваш.
Лео натисна бутона на шлюза. Вратата изсъска и той пристъпи на открита тераса над планетата. Под ботушите му имаше топъл седеф, оставящ бледи сини следи след всяка крачка. Въздухът ухаеше на озон, жасмин и борови иглички.
Пред него стояха две фигури.
Бяха високи над два метра, с издължени, елегантни крайници и дрехи, преливащи между коприна, течен метал и светлина. Кожата им беше бяла като порцелан, но под нея струяха светлинни вълнички в златисто, розово и тюркоазено. Очите им нямаха зеници — представляваха въртящи се калейдоскопи от концентрични златни снежинки.
Момичето пристъпи напред. Когато видя якето и куфара на Лео, лицето ѝ блесна в ярко жълто. Тя докосна шията си с два пръста и проговори с глас като звън на сребърни камбанки:
— Звукови вибрации! Той наистина модулира въздушна струя чрез мускулни струни в гърлото! Колко първично, органично и красиво!
По-възрастният мъж, чиято дясна половина плавно преливаше в полупрозрачен кристал, се поклони тържествено:
— Приветствам те на Еос-4, пилот Лео Ванс. Аз съм Архонт Каел, наставник на Орбиталния пръстен. Това е Лира, архивист на Органичната памет. Извинявай за нейното вълнение. За последен път жив Базов човек е стъпвал тук преди почти век.
Лео преглътна сухо и вдигна титаниевия куфар: — Аз съм куриер Лео Ванс от Земния флот. Кораб „Уейфарър-4“. Нося спешна пратка от дванадесет ампули тераформиращи ензими „Генезис-9“ по заявка от 2124 година. Моля някой да ми разпише документите, защото явно закъснях за крайния срок.
Лира се разсмя със звънък смях, а по слепоочията ѝ се завъртяха розови сияния: — Той носи физически документи! О, Каел, погледни го само! Мозъкът му е изцяло херметизиран в костна кутия! Никаква квантова връзка, никакви биофотонни нишки! Как понасяш тази абсолютна тишина в главата си, човече? Не се ли чувстваш така, сякаш си затворен в тъмен килер?
— Нарича се мислене, млада госпожице — отвърна Лео — И в тъмния килер е доста спокойно, особено когато никой не ти премигва в очите с калейдоскопи.
— Лира, прояви сдържаност — скастри я кротко Каел. Светлините по челото му преляха в тъжно индиго. — Остави товара си тук, Лео Ванс. Твоят дълг е изпълнен.
- Горчивият вкус на бъдещето
В пода се издигна базалтов постамент. Лео положи куфара отгоре. Щракването на ключалките отекна сухо в простора.
— Защо ме гледате с такова съжаление? — попита Лео — Колонията е оцеляла, но защо светът ви изглежда така, сякаш богове са пренаредили молекулите му?
Каел направи жест и във въздуха се появи холографска времева ос.
— Чувал ли си за Парадокса на изчакването, Лео?
— Знам го от учебниците — сви рамене пилотът — Ако изпратиш бавен кораб към далечна звезда, по-късно конструираните съдове ще бъдат по-бързи, ще го изпреварят и ще стигнат преди него.
— Точно това се случи — каза Каел — Ти напусна Земята през 2124 година с най-добрия субсветлинен двигател на своето време. Докато спеше сред вакуума, през 2162 година — само тридесет и осем години след твоето заминаване — физиците на Земята откриха пространственото сгъване. Те построиха първия Фазов кораб. Той не се съобразяваше със скоростта на светлината, а събираше две точки от Вселената за миг.
Лира пристъпи напред: — Първият фазов кораб излетя от Земята през 2165 година и пристигна тук за точно три дни! Те кацнаха цял век преди теб, Лео! Донесоха молекулярни репликатори, филтри и генетични тъкачи. Цялата планета беше тераформирана за броени месеци. Сляхме съзнанията си в глобалната мрежа Хора, премахнахме болестите и смъртта. После се върнахме и излекувахме Земята. Твоят Денвър днес е райска долина с най-чистия въздух в историята.
Лео усети как въздухът в гърдите му замръзва.
— Значи товарът ми…
— Е безценен артефакт за нашия музей — отвърна меко Каел.
— Всичко е било напразно — прошепна Лео с пламнал от гняв поглед. — Четири години ледена самота. Простих се с целия си живот за пратка, която е била ненужна още преди век! И защо, по дяволите, не ме спряхте?! Щом корабите ви прескачат бездната за три дни, защо не ме прибрахте от космоса още през 2165-а?!
Лира се усмихна виновно и докосна огърлицата си. В центъра на терасата изникна холограма на възрастна жена. Тя беше с бяла коса, облечена в зелена ленена риза, седнала сред борова градина. До нея стоеше макет на стар самолет.
Лео се скова на място: — Клои…
„Здравей, батко“, каза жената с топлия, познат глас. „Ако гледаш това, значи най-сетне си изключил ония ръждиви двигатели. Знам, че сега беснееш и питаш защо те оставихме да летиш цял век. Защото те познавах, Лео Ванс. Ти си най-упоритият инат в Колорадо. Ако те бяхме пресрещнали по средата на пътя и ти бяхме казали, че си ненужен, това щеше да те убие. Исках сам да завършиш пътя си, да знаеш, че си удържал на думата си. Аз имах щастлив живот, батко. Излекувах се. Залесихме Скалистите планини. Родиха ми се прекрасни деца. А Лира до теб е моята пра-пра-правнучка. Пази я добре. И ѝ дай оня таен шоколад, дето го криеше под седалката!“
Холограмата угасна. Лео извади плюшения бобър от джоба си и го притисна до бузата си. Една сълза падна върху плата.
Лира плахо докосна ръкава му:
— Тя ни разказваше за теб всяка вечер, Лео. Ти си легенда в нашия род.
Лео преглътна и се усмихна през сълзи:
— Шоколадът е в каютата. На сто и четиридесет години е, така че внимавай със зъбите си.
- Дефектът на съвършенството
В следващите дни Лео опита синтезираните плодове, разходи се по висящите градини и гледаше как Лира се възхищава на вкуса на древния шоколад. Но празнотата в гърдите му растеше. Той беше биологична реликва — пилот без кораб в свят, който нямаше нужда от пилоти.
На петия ден Лео застана на ръба на платформата.
— Търсиш буря, която да овладееш, нали? — разнесе се гласът на Каел. Лицето на Архонта светеше в студено стоманеносиво. До него стоеше Лира с тревожни светлини по челото.
— Търся си работа, Каел — въздъхна Лео — Но вие сте богове. Построили сте съвършен рай, а в рая няма място за шофьори на камиони.
— Ние не сме съвършени, Лео — каза рязко Каел — Нашите Фазови двигатели имат фатално ограничение. Те могат да сгънат пространството само до точка, в която вече има поставен Квантов фар-приемник. За да отворим път към нова звездна система, фарът трябва да се занесе по стария начин — през реалния вакуум.
— Тогава пратете автоматична сонда — сви рамене Лео.
— Пратихме тридесет сонди към Сектор Омега — намеси се Лира с треперещ глас. — Това е мъглявина на четири светлинни години оттук, откъдето улавяме древен сигнал. Но пространството там е хаос от микро-черни дупки и плазмени бури. Всеки компютър губи ориентация и се разбива. Нужен е жив пилот с човешки рефлекси и интуиция.
— Тогава защо някой от вас не се качи на кораб?
Лира пребледня и хвана ръката на Каел:
— Защото ние не можем да бъдем сами, Лео! Ние сме част от Хора. От раждането си мислим и дишаме чрез милиардите други съзнания. Сектор Омега блокира квантовата мрежа. Преди месец най-добрият ни навигатор навлезе в мъглявината. В мига, в който гласовете на Хора утихнаха в главата му и той остана напълно сам в собствения си череп… настъпи неврологичен срив. Издържа само три минути в абсолютната тишина, преди умът му да бъде разрушен от паниката. Ние сме като пчели — извадиш ли ни от кошера, загиваме.
Лео ги погледна слисан. Те бяха покорили звездите, но бяха изгубили най-древното човешко качество: способността да крачиш сам в мрака.
А Лео беше живял в този мрак четири години.
Каел извади от мантията си тъмен полиран октаедър, в чието сърце блестеше синя искра: — Това е Първичният квантов фар. Твоят „Уейфарър-4“ е с нова фотонна броня и подсилен реактор, но запазихме ръчното управление. Шест месеца полет през ада на мъглявината. Трябва да поставиш фара в центъра ѝ.
— Аз казвам да приемеш! — обади се Барнаби от гривната на Лео — Инженерите им удвоиха паметта ми и сложиха машина за истинско италианско еспресо на мястото на водораслите! Ако откажеш, ще ти пускам детски песнички денонощно!
Лео се разсмя с цяло гърло. Тежестта в раменете му изчезна, заменена от познатия пламък на буреносния пилот.
Той пое светещия октаедър, намести старото си яке и погледна към Лира:
— Пази боровете на Клои. И кажи на историците да приготвят голяма табела за музея, защото релативистичната поща току-що пое нова поръчка!