— Знаеш ли кое е най-гадното на това да си забравиш гравитационния колан по време на Летенето? — попита Флукс, докато се носеше с главата надолу на три метра над пода в стаята си, опитвайки се да хване една рееща се капка сок.
— Това, че не можеш да стигнеш до тоалетната навреме и трябва да използваш тавана? — предположи Зип. В момента той приличаше на левитираща синя морска звезда, защото беше разперил и четирите си ръце, за да балансира.
— Много смешно. Не! — изсумтя Флукс и изтри носа си с горната си лява ръка. — Най-гадното е, че трохите от космическите ти солети влизат директно в ноздите ти със скоростта на светлината, а ти нямаш гравитация, която да ти помогне да кихнеш нормално. Заклевам се, мозъкът ми е на 90% солета в момента.
Зип се изсмя, което в условията на нулева гравитация прозвуча като бълбукане на гъста кал.
Двамата приятели се намираха на Синкопа – планета, която не просто обикаляше около местния газов гигант, а буквално танцуваше с него. Заради екстремното гравитационно притегляне на гиганта и странната елиптична орбита на Синкопа, гравитацията тук не беше константа. На всеки четири часа планетата преживяваше „Летенето“ – период, в който гравитацията падаше до почти нула (0.1 G) и всичко, което не беше заковано, завинтенено или залепено, литваше във въздуха. Четири часа по-късно идваше „Пресата“ – брутално гравитационно смачкване от 2.8 G, при което дори въздухът сякаш тежеше.
За да оцелеят, глитаните – местната цивилизация, към която принадлежаха Флукс и Зип – бяха еволюирали гениално. Имаха по четири ръце, снабдени с микроскопични вендузи за захващане, хрущялни кости, които се свиваха като пружини по време на Пресата, и специални мембрани между крайниците си, с които се плъзгаха из въздуха по време на Летенето. Цялата им архитектура се състоеше от сгради на гигантски амортисьори, които се разгъваха нагоре и се сгъваха надолу според приливите на гравитацията.
В момента Флукс и Зип трябваше да са на виртуално училище, слушайки лекция за орбиталната механика, но бяха решили, че Летенето е твърде хубаво време, за да го прекарат пред екраните.
Изведнъж прозорецът на стаята, изработен от гъвкав полимер, извибрира. Нещо огромно, огнено и крещящо разцепи наситено лилавото небе на Синкопа. То остави след себе си гъста димна следа, която при нулева гравитация заприлича на пухкава, дълга наденица.
— Кълна се в пръстените на праотците! — възкликна Зип, притискайки лицето си към стъклото (внимавайки да не залепне с вендузите си). — Кметът пак ли си е купил нов атмосферен крайцер? Защо гори така?
— Това не е крайцер — каза Флукс, а очите му (и четирите) се разшириха. — Твърде е бавно за метеорит. И твърде ръбато за наш кораб. Няма антигравитационни пръстени! Движи се само на… химически тласкачи? Какво е това, праисторическа реликва?
Огненият обект прелетя над предградията на техния град, Аерополис, и се заби с оглушителен тътен в Силициевите дюни отвъд предпазния купол на града. Ударната вълна разлюля стаята им, пращайки недоядените солети в вентилационната шахта.
— Падна в дюните! — извика Зип. — Трябва да съобщим на Патрула!
— Докато Патрулът реагира, Пресата ще започне! — Флукс погледна холограмния часовник на китката си. Цифрите светеха в жълто. — Имаме точно двадесет и пет минути докато гравитацията ни смаже. Ако там има някой, той ще бъде пресован като палачинка. Взимай си ветропланера! Отиваме!
— Да отидем?! В дюните?! Преди Пресата?! Флукс, майка ми ще ме дезинтегрира, ако разбере!
Но Флукс вече беше отворил външния люк. Вятърът от 0.1 G нахлу в стаята. Той разпери ръце, мембраните му се изпънаха, улавяйки въздушното течение, и той излетя навън. Зип изстена трагично, но не можеше да изостави най-добрия си приятел. Гмурна се след него.
Полетът над Силициевите дюни по време на Летенето беше спираща дъха гледка, въпреки опасността. Пясъкът тук не беше от камък, а от чист, стъклен силикат. При ниска гравитация милиарди малки стъклени топчета се носеха из въздуха, образувайки блестящи, преливащи реки от светлина. Около тях левитираха местните медузо-дървета – растения, които надуваха газови мехури, за да се носят из въздуха, пускайки дълги светещи корени надолу.
Флукс и Зип маневрираха ловко между плаващите стъклени реки, носейки предпазни очила. Въздухът миришеше на озон и изгорял метал. Не след дълго видяха кратера.
В центъра му лежеше метален конус, грозен и очукан, сякаш някой беше смачкал консерва от енергийна напитка. Беше бял, обгорял от едната страна, а по корпуса му имаше странни, неразбираеми символи: A-R-T-E-M-I-S – I-X.
Кацнаха меко на ръба на кратера. Часовникът на Флукс вече светеше в оранжево: Осемнадесет минути до Пресата.
— Виж го само! — възмути се Зип, обикаляйки конуса. — Няма плазмени щитове, няма дори елементарен термо-абсорбатор. Този кораб е създаден да гори! Кой луд би летял в това нещо? И как е оцеляло при навлизането в атмосферата?
— Има дебел слой изгорял материал отдолу… някакъв примитивен аблативен щит — анализира Флукс, докосвайки метала с долната си дясна ръка, чиито люспи бяха най-топлоустойчиви. — Вътре има някой. Чувам блъскане.
От вътрешността на консервата се чуваше приглушено, паническо тупане.
— Трябва да отворим люка! — Флукс посочи към кръгла метална врата с малко, напукано стъкло по средата.
Той залепи вендузите на и четирите си ръце за вратата и дръпна, но металът беше заклещен от удара.
— Зип! Плюй тук! — нареди той, сочейки към една изкривена панта.
Една от малкото защитни реакции на тяхната раса беше леко киселинната им слюнка, която им помагаше да разграждат твърди космически плодове. Зип въздъхна, събра малко слюнка и плю прецизно върху пантата. Металът изсъска яростно и започна да се топи. Флукс дръпна отново с всичка сила. Хрущялните му мускули се издуха. Със скърцане, което прозвуча като писък на умиращ кит, люкът се откъсна и отлетя настрани в слабата гравитация.
Отвътре ги лъхна ужасна миризма.
— Фуу! — запуши си носа Зип с две ръце, а с другите две започна да вее. — Мирише на… на чист кислород и азот! Ужасно е! Толкова е окисляващо!
Флукс надникна вътре. Кабината беше тясна, пълна с примитивни копчета, жици и мигащи екрани. В центъра, привързано към огромна седалка, седеше създание. Флукс ахна и се отдръпна инстинктивно.
— Какво има? — попита Зип, надничайки зад рамото му. След секунда и той изпищя. — В името на галактическата симетрия, какво е това чудовище?!
Създанието беше облечено в обемист, неудобен бял костюм. Шлемът му беше счупен и през него се виждаше лицето му. Беше покрито с бледа, мека, напълно лишена от люспи кожа, която изглеждаше така, сякаш ще се спука, ако я пипнеш. Имаше само две очи, разположени плачевно близо едно до друго на предната част на главата. Нямаше антени. Нямаше четири ръце, само две нелепо дълги горни крайници.
— Прилича на недопечен червей-мутант! — възкликна Зип, потресен. — Как оцелява в природата без резервен чифт очи? Ами ако му влезе прашинка в едното, губи 50% от зрението си! Каква еволюционна недомислица!
— И няма дори пипала за захващане — съгласи се Флукс. — Как изобщо се държи за тавана, когато спи?
В този момент създанието изпъшка. Отвори едното си око (колко жалко, помисли си Флукс) и ги погледна. Лицето му се изкриви в гримаса на чист ужас. То започна да дърпа някакви ремъци, опитвайки се да се освободи, но беше заклещено.
Часовникът на Флукс изпищя. Червено. Седем минути до Пресата.
В далечината, откъм Аерополис, се разнесе дълбок, резониращ звук. Вууум. Вууум. Градските сирени предупреждаваха за смяната на гравитацията. Медузо-дърветата около тях започнаха да изпускат газа си, подготвяйки се за падането.
— Корабът му потъва в силиката — забеляза Флукс. Топлината от двигателя топеше стъкления пясък под него, образувайки плаващи пясъци. — Ако го оставим тук, Пресата ще го смаже заедно с тази метална кутия. А ако корабът потъне, няма да може да излезе.
— Флукс, ние едвам се справяме с Пресата, а сме тренирани! Този мек, розов пудинг ще експлодира при 2.8 G! — протестира Зип.
— Ще трябва да рискуваме. Помогни ми!
Двамата глитани се вмъкнаха в кабината. Създанието започна да вика нещо на абсолютно неразбираем език, размахвайки нелепите си две ръце.
— Спокойно, бе, недопечено такова! Опитваме се да ти спасим жалкия, асиметричен живот! — каза Флукс и започна да дърпа ремъците.
За разлика от техните магнитни закопчалки, това беше някаква странна механична система.
— Виж! — посочи Зип към огромно червено копче на гърдите на създанието. — При нас червеното значи „натисни ме за синтетична пържола“. Дали да го натисна?
— Зип, това е извънземна технология от някакви диваци! Червеното при тях сигурно значи „изстреляй пилота на парчета в орбита“! Не пипай!
Флукс огледа катарамата. Тя беше примитивна метална скоба. Той просто използва невероятната сила на четирите си ръце, хвана я и я счупи на две. Ремъците се освободиха.
— Хващай го! — извика той.
Двамата сграбчиха извънземното за раменете и краката.
— Леле, колко е плътен! — изпъшка Зип. — В него няма никакви въздушни мехури за летене! Сигурно тежи цял един квинтал дори при тази гравитация!
Извлякоха го от капсулата и го хвърлиха на силикатния пясък. Създанието се търкаляше и се опитваше да пълзи назад, гледайки ги с широко отворени от страх очи, сочейки ги с един пръст (много груб жест в културата на Синкопа, между другото).
Пийп-пийп-пийп!
Часовникът мигаше яростно. Една минута до Пресата.
— Заключвай ставите! — изкрещя Флукс.
Въздухът около тях изведнъж натежа. Вятърът спря мигновено. Силикатните топчета, които досега танцуваха във въздуха, рухнаха на земята като дъжд от градушка, издавайки оглушителен стъклен трясък. Медузо-дърветата тупнаха върху дюните, сплесквайки се като огромни, светещи палачинки, чакайки гравитационната буря да премине.
Гравитацията започна да се покачва експоненциално. 0.5 G… 1.2 G… 1.8 G…
Флукс и Зип паднаха на четири крака, след това на корем, разпъвайки всичките си крайници. Те активираха вътрешния си механизъм за оцеляване – хрущялите им се заключиха, сърцата им забавиха ход, изпомпвайки гъстата кръв с огромно налягане, за да не се събере в краката им. За тях това беше просто неудобство, нещо като да носиш много тежка раница.
Но за извънземното…
Когато гравитацията удари пълните 2.8 G, създанието издаде звук, подобен на пукане на балон. То беше притиснато към земята, сякаш невидима ръка от стомана го мачкаше. Ръцете му се разпериха безпомощно. Лицето му стана наситено червено, после леко лилаво. То се опитваше да поеме въздух, но гърдите му едва се повдигаха под смазващата тежест. Очите му се изцъклиха.
— Не може да диша! — каза Зип, чийто глас звучеше дълбоко и басово в плътния въздух.
— Гръдният му кош е прекалено слаб!
— Трябва да увеличим притока му на кислород! — Флукс се извъртя трудно по корем, пълзейки към притиснатото създание. Движенията му бяха бавни, всяко повдигане на ръка струваше огромни усилия.
Той стигна до скафандъра на създанието. Потърси някакъв контролен панел. Намери малък вентил близо до врата, на който имаше скала с надпис „O2“.
— Надявам се, че това не е бутонът за самоунищожение — измърмори Флукс и завъртя вентила докрай.
Чу се силно съскане. Обогатен кислород под високо налягане нахлу в шлема на създанието. То пое рязко въздух, закашля се тежко, но цветът на лицето му започна бавно да се връща към обичайното бледо-розово. То продължаваше да е смазано в пясъка, не можейки да помръдне дори пръст, но поне беше живо.
Така минаха няколко минути. Двамата глитани и едното розово извънземно лежаха притиснати в стъкления пясък, слушайки как атмосферният крайцер бавно потъва и се смачква под тежестта на Пресата в съседния кратер.
Създанието бавно извърна глава към Флукс. В очите му вече нямаше толкова паника, колкото дълбоко, неразбиращо объркване. С огромно усилие, то успя да повдигне едната си ръка на няколко сантиметра от земята и натисна копче на комуникатора на китката си.
Флукс се сети за нещо. Той бръкна в джоба на колана си и извади малко, квадратно устройство. Беше „Универсален Галактически Преводач Модел 7“, който си беше поръчал от някакъв съмнителен пътуващ търговец миналия месец срещу кутия стари кристали. Още не го беше тествал, защото на Синкопа всички говореха един език. Той го включи. Устройството изпиука, сканирайки радиочестотите от костюма на създанието.
От комуникатора на извънземното се чу слаб, пресеклив глас. Преводачът на Флукс избръмча, процесорът му загря, опитвайки се да дешифрира напълно непознат лингвистичен код. След няколко секунди на екрана му се появиха думи, а роботизиран глас ги преведе на техния език:
„Хюстън… тук Командир Джаксън. Мисия Артемис-9 е компрометирана. Корабът е унищожен след неочаквана гравитационна аномалия. Аз… аз оцелях. Гравитацията тук е убийствена, не мога да се движа.“
Създанието направи пауза, поемайки тежко въздух, след което погледна право към Флукс и Зип, които го гледаха с четирите си очи, лежейки спокойно до него.
„Хюстън, има и още нещо… Направих първи контакт. Планетата е населена. Но ситуацията е критична. Заобиколен съм от две изключително уродливи, въоръжени с шипове и пипала, враждебни биологични единици. Те разрушиха кораба ми. Повтарям, съществата са враждебни. Искам незабавна евакуация и военна подкрепа!“
Настана тишина, нарушавана само от свистенето на тежкия вятър.
Зип мигна бавно. После погледна Флукс.
— Хюстън? Какво, за бога, е Хюстън? И какво е „военна подкрепа“?
Флукс усети как кръвта му кипва от възмущение въпреки огромната гравитация.
— Враждебни?! Уродливи биологични единици?! — извика той, колкото му позволяваше Пресата. — Ние току-що ти спасихме жалкия, асиметричен, лишен от пипала живот, бе, неблагодарно същество такова! Ако не бяхме ние, сега щеше да си на плоска палачинка в онази горяща тенекия!
Създанието – Джаксън – трепна, очевидно не разбирайки нито дума, но усещайки гневния тон на Флукс. То се сви още повече.
— Аман от междугалактически туристи! — продължи да мърмори Флукс, подпирайки главата си на две от ръцете си, докато с другите две си вадеше пакетче солети, които бяха оцелели в джоба му. — Отиваш, спасяваш ги от собствената им глупост, а те те наричат „уродлив“! Видя ли го само как изглежда? Като обезкосмен домашен любимец!
— Ех, Флукс — въздъхна Зип, отхапвайки от една солета с мъка. — Някои видове просто нямат възпитание. Мислиш ли, че майка ми ще ми се кара много, ако закъснея за вечеря заради първи контакт с извънземна раса?
— Зависи — отвърна Флукс, хрупайки мрачно. — Ако им кажеш, че извънземните имат само по две очи и не знаят какво е гравитационен колан, тя изобщо няма да ти повярва. Ще каже, че си измисляш, за да не си напишеш домашното по орбитална механика.
Човекът от Земята лежеше ужасен в пясъка, неспособен да помръдне, докато двете „ужасяващи извънземни чудовища“ просто си лежаха до него в смазващата 2.8 G гравитация, дъвчеха солети и си говореха за домашни работи.
Вселената наистина имаше странно чувство за хумор. А за Флукс и Зип едно беше сигурно – тези съседи от системата с едната звезда щяха да са много, много проблемни.