— Анорак, ако се превърнем в космически тост през следващите пет минути, обещай ми, че няма да кажеш на кредиторите, че е било по моя вина.
— О, капитане, уверявам ви, че при текущата ни траектория дори вашите дългове ще се изпарят до състояние на свободни атоми — отвърна Анорак с обичайното си монотонно жужене. — Което, за съжаление, включва и мен, и този летящ ковчег. Така че можете да сте спокойна: няма да има кой да се оплаче.
Короната на червения гигант имаше вкус на озон, изгоряла мед и чисто, нефилтрирано отчаяние.
Мара „Скрап“ Древен стисна контролните сфери на кораба, а имплантите в ръцете ѝ изпратиха серия от микроскопични токови удари нагоре по нервите ѝ. Тя не просто пилотираше стария промишлен кораб-смукател „Сврака“; тя го усещаше. Невралните ѝ сензори бяха свързани директно с магнитните щитове, което ѝ позволяваше буквално да опипва силовите полета, докато корабът се гмуркаше в кипящата плазма на умиращата звезда. Всяко слънчево изригване се усещаше като тласък срещу дланите ѝ, всяка гравитационна аномалия – като изтръпване в пръстите.
— Температура на външната обшивка: седемстотин и деветдесет келвина — изрече синтетичният, леко отегчен глас на Анорак. — Ако мога да отбележа, капитане, ние сме миньорски кораб, а не термосонда. И със сигурност не сме боен фрегат от клас „Авангард“, какъвто бях преди да ме изтръгнете от скрапа и да ме наврете в тази летяща тенекия.
— Млъкни, Анорак и сканирай за свръхтежки изотопи — измърмори Мара, примигвайки срещу ослепителната светлина на екраните, затъмнени до максимум, но все още болезнено ярки. — Ако не напълним товарния отсек с поне триста килограма стабилен сиборгий-290, момчетата от Синдиката на пояса ще използват костите ми за клечки за зъби. Имат много остри зъби, Анорак. Виждала съм ги.
— Осемстотин келвина — отчете изкуственият интелект, а в гласа му внезапно се прокрадна странна, театрална реверберация. — „Надежда всяка тука оставете, вий, що пристъпвате тук!“ Данте Алигиери. Класика. И доста подходящо за текущата ни траектория към абсолютната гибел.
Мара извъртя очи. Когато ядрото на Анорак прегрееше над осемстотин келвина, древният военен интелект започваше да цитира антична литература. Беше дефект в охлаждането на позитронния му мозък, който Мара така и не събра кредити да поправи.
— Охладителните помпи на максимум! — извика тя, накланяйки кораба.
„Сврака“ се плъзна по ръба на една колосална конвективна клетка – мехур от кипяща плазма с размерите на малка планета. Мара потърси баланса. Ръцете ѝ вибрираха. Отвъд илюминаторите бушуваше ад от червено, оранжево и ослепително бяло. Те се намираха в бинарна система – този умиращ червен гигант и неговият вампирски спътник, едно свръхплътно бяло джудже, което бавно, но сигурно изсмукваше външните му слоеве.
Но днес гигантът не просто умираше. Той се гърчеше.
— Засичам нещо — каза Анорак. Рецитиращият му тон изчезна за секунда, заменен от сурова изчислителна мощ. — Магнитни аномалии в квадрант четири. Радиационният подпис не съвпада с нищо в базите ми данни.
Мара насочи сензорите натам. Ръцете ѝ внезапно изтръпнаха, сякаш бе потопила пръсти в ледена вода. Магнитното поле наоколо не беше хаотично. То беше… структурирано.
На холографския дисплей пред нея се визуализираха плазмени нишки. Бяха дълги хиляди километри, извиващи се в короната на звездата, но не се разсейваха според законите на термодинамиката. Те се сплитаха. Тъчеха сложни, симетрични възли, които пулсираха в синхрон, създавайки фрактални геометрии от чиста енергия.
— Анорак… това изкуствено ли е? — прошепна тя.
— „Има повече неща на небето и земята, Хорацио, отколкото се сънуват във вашата философия.“ Шекспир. Температурата е осемстотин и десет келвина, капитане. И да, отговаряйки на въпроса ви – вероятността това да е естествено формирала се плазмена турбуленция е нула цяло и четиринадесет нули след десетичната запетая.
Един от възлите се откъсна от основната маса и се стрелна към кораба. Мара инстинктивно вдигна щитовете. През невралните си импланти тя усети удара не като физически сблъсък, а като сложен, многопластов акорд, изсвирен на пиано от магнитни вълни. Беше съобщение.
— Опитват се да пробият бронята ни? — попита тя, пръстите ѝ танцуваха по конзолата, готови да детонират електромагнитни защитни заряди.
— Отрицателно. Опитват се да говорят. — Анорак направи кратка пауза, процесорите му виеха под натоварването. — Тяхното време… то тече различно, капитане. Житейският цикъл на тези структури е обвързан с динамиката на слънчевите изригвания. Един техен „живот“ трае няколко хилядни от секундата. Цяло едно поколение се ражда, развива и умира в рамките на едно изригване. Аз ускорявам нашите изходящи сигнали и забавям техните входящи, за да мога да компилирам някакъв смислен синтаксис.
— Искаш да кажеш, че това са… същества? От плазма и магнетизъм?
— Потвърдено. И те са в състояние на крайна истерия.
Мара преглътна. Тя погледна към сензорите за товарния отсек. Бяха намерили изотопите. Още няколко часа събиране и тя щеше да бъде свободна от дълговете си. Щеше да може да си купи малка луна и да пие коктейли до края на живота си. Но ръцете ѝ продължаваха да усещат паническите, накъсани ритми, биещи по щитовете на кораба.
— Преведи ми какво казват, Анорак. Пусни го през външните магнитни отклонители на щита. Ще използвам полето, за да им отговоря.
Системата изписука. На екрана започнаха да се изписват думи, събрани от милиони микроскопични плазмени пулсации, преведени от древния изкуствен интелект.
„Голямата граница се руши. Огънят изстива. Сърцевината се превръща в камък.“
Мара се намръщи. — Камък? В звезда?
— Метафора, предполагам — обади се Анорак. — Червеният гигант е в последната си фаза. Ядрото му синтезира желязо. Огънят изстива, капитане. Звездата колабира.
— Кога? — попита рязко Мара.
— Изхождайки от гравитационните флуктуации… бих казал след около четири часа. След това ще последва гравитационен срив към свръхнова. „Светът ще свърши не с взрив, а с хленч…“ Чакайте, не, Т. С. Елиът греши. Ще свърши с чудовищен, апокалиптичен взрив, който ще изпари всичко в радиус от двадесет астрономически единици, включително нас. Трябва да тръгваме. Веднага.
Мара изпрати импулс чрез магнитните си ръкавици, модулирайки честотата чрез щита. „Аз съм Мара. Кораб отвън. Вашата звезда умира. Трябва да избягате.“
Отговорът дойде почти мигновено, макар за тях да бяха минали десетки поколения на дебати.
„Какво е Отвън? Няма нищо Отвън. Има само Океанът от Светлина и Бездната на Нищото, където полето свършва. Ние не можем да съществуваме в Бездната. Умираме. Болката е навсякъде.“
Мара усети как стомахът ѝ се свива. Те бяха макроцивилизация, заключена в магнитната бутилка на собствената си звезда. Те дори нямаха концепция за Космос. За тях вакуумът беше еквивалент на абсолютното небитие. Не можеха да построят кораби. Техните тела бяха изтъкани от самите сили, които щяха да ги унищожат.
— Анорак… — започна тя бавно. — Съседното бяло джудже. То има ли достатъчно силно магнитно поле?
— Бялото джудже е мъртва звезда, капитане. Но да, магнитното му поле е невероятно плътно. Стотици хиляди пъти по-силно от това на Земята. Би могло да поддържа плазмени структури. Но защо пит… О, не. Не, не, не. „О, лудост! О, гибел!“
— Анорак, млъкни и смятай! Ако изхвърля товарния отсек и пренасоча цялата енергия от двигателите към вътрешните щитове, мога ли да създам затворена магнитна бутилка в трюма? Достатъчно силна, за да побера… няколко милиона от тях? Едно тяхно поколение?
— Технически? Да — отвърна Анорак, а гласът му звучеше така, сякаш изпитваше физическа болка от глупостта на въпроса. — Но ние сме дошли тук за изотопи, капитане! Сиборгий! Богатство! Ако ги изхвърлим, няма да имаме с какво да платим на Синдиката! И по-важното: за да създадете такова поле, ще трябва да претоварите предните щитове на кораба. Ще летим през междузвездното пространство почти без защита срещу радиацията на предстоящата свръхнова!
— Синдикатът не може да събира дългове от мъртъвци. А ако оставим цяла една цивилизация да изгори, докато ние бягаме с джобове, пълни с камъни… тогава може би си заслужаваме да сме мъртви.
Мара не чакаше разрешение. Пръстите ѝ се свиха в юмруци. С рязко движение тя задейства протокола за аварийно изхвърляне. Със силен, метален тътен огромният товарен отсек се отвори към Космоса, изхвърляйки безценните контейнери със свръхтежки изотопи директно в кипящата паст на звездата.
— „О, как паднаха могъщите!“ — извика Анорак театрално. — Милиарди кредити… превърнати в звезден прах!
— Пренасочване на мощността! — изкрещя Мара. Тя затвори очи и се концентрира. Ръцете ѝ горяха. Невралната връзка изискваше от нея да моделира магнитното поле със собственото си съзнание. Тя създаде фуния, вортекс от електромагнитна енергия, който се отвори като невидима уста на носа на кораба и водеше право към изпразнения трюм.
Тя изпрати нов импулс към плазмените същества:
„Влезте в моето поле! Ще ви пренеса през Бездната! Към нов Океан!“
Първоначално нямаше отговор. Само хаосът на умиращата звезда. Ядрото на червения гигант губеше битката с гравитацията. Огромни късове от повърхността започнаха да хлътват навътре, създавайки смазващи ударни вълни. Корабът се разтресе толкова силно, че Мара едва не си прехапа езика.
И тогава, внезапно, тя го усети.
През ръцете ѝ премина усещане за хиляди, милиони фини докосвания. Плазмените нишки се втурнаха към кораба. Те се свиваха, компресираха се, адаптирайки се към тесните граници на изкуственото магнитно поле на „Сврака“. Влизаха в товарния отсек като река от течна светлина. Мара усещаше техния страх, тяхното благоговение пред непознатото. За тях влизането в този метален контейнер беше еквивалент на това човек да скочи доброволно в черна дупка.
— Капацитетът на трюма е на деветдесет и осем процента! — изкрещя Анорак. — Температурата в ядрото ми е осемстотин и петдесет келвина! „Свирепата буря се надига, капитане!“ Звездата започва колапс!
— Затварям бутилката! — Мара сви ръцете си навътре, сякаш захлупваше невидима кутия. Магнитните полета се затвориха с трясък, изолирайки плазмените същества в безопасния пашкул на кораба. — Анорак, пълна тяга! Измъкни ни оттук!
Главните двигатели изреваха. „Сврака“ се изстреля нагоре, пробивайки последните слоеве на короната. Зад тях червеният гигант внезапно притъмня. Това беше зловещо, неестествено потъмняване – мигът, в който ядрото спира да генерира енергия и гравитацията поема пълен контрол.
Мара не погледна назад. Тя насочи носа на кораба към ослепително бялата точка в далечината – бялото джудже.
— Време до гравитационния рикошет и детонацията? — попита тя, дишайки тежко. Ръцете ѝ пушеха леко от претоварването на имплантите.
— Три… две… една… — отброи Анорак.
В този миг вселената зад тях избухна.
Безмълвната ударна вълна от неутрино и радиация ги застигна почти мигновено. Задните щитове на „Сврака“, вече отслабени заради пренасочената енергия, изпищяха. В кабината се разнесе миризма на стопена пластмаса и озон. Системите за предупреждение светнаха в кървавочервено.
— „И ето, блед кон, и името на ездача му бе Смърт!“ — рецитираше Анорак, докато процесорите му се опитваха да компенсират навигацията. — Ударната вълна ни ускорява, капитане! Сърфираме върху цунами от звездна плазма!
— Дръж курса! Дръж го! — Мара стискаше зъби, борейки се с управлението. Всяка вибрация на кораба се предаваше директно в мозъка ѝ. В трюма, затворени в своята магнитна клетка, плазмените същества бяха притихнали. В тяхното ускорено време те вероятно преживяваха епохи на религиозен ужас и мистично откровение, пътувайки през немислимата за тях „Бездна“.
Полетът продължи часове, които се усещаха като хилядолетия. Мара трябваше да коригира магнитните полета ръчно на всеки няколко минути, за да не позволи на радиацията от свръхновата да изпържи пътниците ѝ. Анорак не спираше да хвърля мрачни прогнози за вероятността корпусът да се разпадне на атоми, гарнирани с цитати от „Илиада“.
Но накрая, бялото джудже изпълни обзорните екрани. То не беше просто звезда – беше нажежен до бяло кристал от въглерод и кислород, плътен колкото планета, но с масата на слънце. И най-важното: неговото магнитно поле беше титанично.
— Навлизаме в магнитосферата на джуджето — докладва Анорак, а гласът му звучеше почти изтощено, въпреки че беше машина. Температурата му очевидно падаше. — Стабилизирам орбитата.
Мара изпусна дълга, трепереща въздишка. Тя отпусна схванатите си пръсти. — Добре. Време е да пуснем птичките от клетката.
Тя инициира синхронизация между щитовете на кораба и естественото поле на бялото джудже. С едно плавно движение тя „отвори“ магнитната бутилка в товарния отсек.
На сензорите се разгърна спираща дъха картина. Милиони плазмени нишки се изляха от кораба като златен дъжд в Космоса. За миг те изглеждаха дезориентирани, разпръснати в студения вакуум, но мощните магнитни силови линии на бялото джудже бързо ги уловиха. Нишките се вкопчиха в новия си дом. Започнаха да се сплитат отново, тъчейки своите светлинни възли, макар и в по-плътна, по-ярка конфигурация.
Мара усети последен, силен импулс през имплантите си. Този път не беше преведен на думи. Беше просто усещане. Усещане за безкраен простор. За оцеляване. За благодарност, изразена в езика на звездите.
Тя се облегна в пилотското кресло и затвори очи, наслаждавайки се на тишината в кабината.
— Успяхме, Анорак — промълви тя с лека, изтощена усмивка.
Изкуственият интелект мълча няколко секунди.
— Температурата на ядрото ми е седемстотин и петдесет келвина. Системите са стабилни — обяви той с обичайния си, сух корпоративен тон. — Имаме само леки структурни повреди по външната обшивка.
— Виждаш ли? Не беше толкова страшно.
— Въпреки това, капитане, бих искал да отбележа един незначителен детайл — продължи Анорак. — Ние сме в орбита около мъртва звезда. Товарният ни отсек е празен. Горивото ни е на четиринадесет процента. И сме официално най-бедните същества в този квадрант на галактиката, с действаща смъртна присъда от Синдиката.
Мара отвори едното си око и погледна към конзолата.
— Знаеш ли какво, Анорак?
— Какво, капитане?
— Предпочитам стария ти, прегряващ режим. Поне тогава беше поетичен. Настрой координатите за Тъмната станция на Омега. Ще измислим нещо. Винаги измисляме.
— Разбрано — въздъхна дигитално Анорак. — „О, какъв заплетен гръмък свят създаваме…“
Мара се усмихна широко, докато „Сврака“ запали маневрените си двигатели, оставяйки зад гърба си сияещото бяло джудже, около което вече танцуваше една съвсем нова, жива корона от светлина.