Вятърът не спираше никога. Той не беше просто част от времето навън, а плътна, вибрираща стена от студен въздух, която блъскаше подпорите на станция „Янус-4“ с безмилостната сила на океанска вълна.
Калин стоеше до дебелия брониран прозорец на наблюдателния пункт, стиснал метална чаша с горчиво синтетично кафе. През трите пласта закалено стъкло светът изглеждаше застинал завинаги. Ниско над назъбените черни скали на запад висеше тяхното слънце — огромна, кървавочервена звезда, много по-голяма от онази, която дедите му бяха помнели на Земята. Тя никога не изгряваше и никога не залязваше. Стоеше неподвижно на едно и също място на хоризонта от милиони години, сякаш закована над върховете.
Сенките на скалите се точеха на километри към вечния лед на изток — черни, остри и напълно неподвижни.
— Пак си се втренчил в него — обади се Яна зад гърба му. Пръстите ѝ бягаха по светещия пулт за управление. — Няма да мръдне, Калине. Гравитацията отдавна е спряла всяко въртене на тази планета.
— Не чакам да мръдне — отвърна той, без да се обръща. — Слушам вятъра. Днес е по-тежък. Датчиците на външния пръстен показват, че налягането скача.
Яна въздъхна, стана от креслото и се приближи до него. Беше пристигнала с последния товарен кораб едва преди осем месеца и лицето ѝ все още пазеше бледия вид на хората, живели твърде дълго под изкуствената светлина на старите станции. За разлика от него, тя още свикваше със странната съдба на свят, чиято една половина е вечен ден, а другата — вечна нощ.
— Чиста физика, старши инженер — каза тя с уморена усмивка. — Дневната половина се пече денонощно на осемдесет градуса жега. Нощната е замръзнал ад под минус сто. Горещият въздух от осветената страна олеква, издига се високо в небето и бяга към ледовете, за да се охлади. В същото време леденият, сбит въздух от тъмнината се свлича ниско над земята и с бясна скорост се юрва обратно, за да заеме мястото му. А ние сме заклещени точно на границата между двата свята, на най-тясното място.
— Знам природните закони, Яна — тихо каза Калин и отпи глътка. — Роден съм в колонията зад тези хребети. Просто знам от опит: когато вятърът се сгъсти така, червеното чудовище горе се готви да изригне.
В същия миг конзолите зад тях завиха. Не беше познатият сигнал за прашна буря, а пронизителен, тревожен писък от защитната мрежа.
Калин остави чашата и бързо пристъпи към централния холографски дисплей. Червеният диск на звездата в центъра на екрана внезапно бе разсечен от ослепителна, бяла светлина.
— Слънчево изригване — прошепна Яна, докато следеше спускащите се редове от данни. Гласът ѝ загуби всякакво спокойствие. — Магнитното поле на звездата се е скъсало. Калине… това не е обикновена искрица. Звездата буквално откъсва част от себе си.
— Посока?
— Право към нас. Вълната от нажежен слънчев газ лети право по права линия към планетата.
Калин удари с длан по предавателя за връзка с базата:
— Централен купол „Надежда“, тук преден пост „Янус-4“! Засичаме чудовищно изригване от най-висок клас! Включвайте всички геотермални генератори на пълна мощност и затваряйте защитния купол на града!
От високоговорителите изпращя гласът на дежурния диспечер, пресечен от първите смущения в ефира:
— „Янус-4“, виждаме го! Ударната вълна ще ни удари след единадесет минути! Автоматиката на нашия градски щит няма да издържи сама — напорът на изригването е твърде мощен. Радиацията ще пробие горните слоеве на атмосферата и ще изпепели защитния въздушен слой над града. Трябва ни вашият преден магнитен излъчвател!
— Разбрано, „Надежда“ — стегна челюсти Калин. — Ще разцепим бурята оттук.
Връзката угасна в шумящо пращене. Първата невидима вълна от лъчение, движеща се със скоростта на светлината, вече бе връхлетяла небето.
Яна стоеше вцепенена пред изчисленията на компютъра:
— За да направим преден клин и да отклоним плазмата високо в космоса над града, нашият магнитен генератор трябва да работи на четири пъти по-висока мощност от допустимата — каза тя бавно, сякаш думите ѝ тежаха. — Трябва да изпомпаме цялата течна охлаждаща течност от системите на станцията право в намотките на генератора.
— Знам — отсече Калин и завъртя тежките аварийни кранове на пода. Под краката им се чу нисък, мощен тътен — помпите за пренасочване се задействаха.
— Не, не ме разбра! — Яна го сграбчи за ръкава. — Без охлаждане радиаторите на покрива ще спрат. А ние сме с лице към пещта! Топлината от претоварения генератор и жегата от звездата ще превърнат нашата стая в нажежена фурна за по-малко от десет минути. Температурата тук ще скочи над деветдесет градуса!
— Без нашия преден щит градът няма да оцелее, Яна. Долу има четиридесет хиляди души. Включително малката ти дъщеря.
Яна преглътна трудно, но веднага посочи аварийния панел в ъгъла:
— Правилата за безопасност са ясни, Калине! Когато охлаждането спре, трябва да се евакуираме незабавно със спасителната капсула по релсите към подземния бункер. Оставяме всичко на автопилота. Той ще поддържа защитата.
— Погледни си екрана! — извика Калин и посочи към примигващите показатели. — Първият лъчев удар вече изпържи електронните сензори на покрива. Автопилотът не знае накъде да насочи полето и се колебае. Ако сбърка ъгъла само с два градуса, докато бурята е в пика си, щитът ще се пропука и огънят ще отвее атмосферата на града като сухи листа. Шансът на автоматиката да се справи сам е под четиридесет процента!
— Това са четиридесет процента срещу сигурна смърт тук горе! — извика тя със сълзи на очи. — Затова са измислени тези правила!
— Тези правила са писани на Земята, от чиновници, които никога не са виждали как полудява червена звезда! — Калин се дръпна и извади механичните ръчки за аварийно ръчно управление от пода. Две тежки стоманени ръкохватки изщракаха на контролния пулт. — Аз оставам. Ще насочвам полето на ръка през оптичния далекоглед. Ти влизай в капсулата.
Яна замръзна на място. Погледна към люка за бягство, после обратно към него. Направи три бързи крачки, натисна бутона за проверка на спасителната капсула и погледна контролните уреди вътре. Индикаторът за кислород светеше в червено.
Тя бавно се обърна. Лицето ѝ беше пребледняло.
— Резервоарът за въздух на капсулата е повреден — прошепна тя. — Няма достатъчно кислород за двама ни. Дори за един едва ще стигне до края на тунела. Ти… ти си знаел. Още от миналата седмица, когато стана земетресението.
Калин не трепна. Очите му бяха залепени за визьора, през който виждаше как хоризонтът започва да грее в бяло.
— И въпреки това щеше да ме накараш да се кача и да дръпнеш ръчката отвън, нали? — гласът ѝ трепереше от гняв. — Щеше да се направиш на герой, а аз да избягам?
— Ти имаш за кого да се върнеш в града — изръмжа той. — А аз съм просто техник, който може да държи магнитно поле. Влизай, Яна. Остават по-малко от пет минути!
— Няма да вляза.
— Не говори глупости!
— Казах, че няма да вляза! — кресна тя и дръпна аварийната спирачка на релсовия път. Металният звук от блокирането отекна в тишината. — Спрях механизма. Вече никой не може да избяга. Нито аз, нито ти.
Калин я стрелна с поглед, в който имаше едновременно бяс и безсилие.
— Тогава току-що се осъди на смърт — каза той глухо. — След три минути тук ще бъде ад. Металът около нас ще се нажежи. Ще се опечем живи, преди слънчевата буря дори да е отминала.
Яна дишаше тежко. Погледна към мигащите лампи, после към прозореца, където небето вече гореше в неестествени цветове. Изведнъж погледът ѝ се закова във външния термометър на стената.
Зелените цифри показваха: скорост на вятъра навън — 210 километра в час. Температура навън — минус четиридесет и два градуса.
— Калине — гласът ѝ внезапно се успокои, стана остър и ясен. — Защо казваш, че ще се опечем?
— Защото изсипахме охладителя в генератора! Охлаждането ни не работи, а слънцето ни пече право в челото!
— Охлаждането ни разчиташе на радиатори на покрива, които излъчват топлина в космоса — каза тя бързо и го хвана за рамото. — Но ние не сме в космоса. Ние сме на границата между деня и нощта!
Калин застина. Ръцете му върху стоманените лостове спряха да треперят.
— Вятърът от ледената страна… — промълви той.
— Точно така! — в очите ѝ проблесна нова решимост. — Точно под пода ни минава цяла река от замръзнал въздух с температура минус четиридесет градуса, идваща от тъмната половина на планетата. Пазим се от нея с дебела изолация, за да не измръзнем. Но щом станцията прегрява, ние просто трябва да пуснем леда вътре!
— Силата на вятъра ще изпочупи всичко в стаята. Прахът ще засипе пултовете за секунди…
— Не и ако облечем тежките скафандри за работа на открито и оставим само нашето командно място включено! — прекъсна го тя. — Имаме здрави костюми с вградено отопление. Ще взривим задните аварийни люкове — тези, които гледат към тъмната страна. Вятърът няма да нахлуе право срещу нас, а ще фучи покрай отворите, ще засмуче горещия въздух от стаята и ще изтегли ледената струя отдолу през пода. Самият вятър ще охлади стените!
Калин я изгледа. За секунда по лицето му се четеше пълно изумление, последвано от дива надежда.
— Това е лудост — прошепна той. — Ще бъде като да застанем насред виелица вътре в стаята.
— По-добре от това да изгорим живи. Четири минути, Калине! Слагай скафандъра!
Следващите няколко минути преминаха като насън. Двамата бързо се навлякоха в дебелите защитни костюми, щракнаха тежките пръстени на каските и включиха подаването на кислород от собствените си бутилки.
Калин се закопча с двойни стоманени колани за пода пред ръчките за управление. Яна застана до него, привързана към спомагателния пулт.
— Пускам магнитното поле! — извика Калин по вътрешната радиовръзка в каската.
— Заредено е до краен предел! — отвърна тя. — Взривявам задните люкове… СЕГА!
Тя натисна аварийния бутон.
Някъде зад гърба им изгърмяха малките аварийни заряди. И в същия миг силата на планетата се стовари върху тях.
Въздухът от стаята беше буквално изсмукан навън с рев, който звучеше като раздиране на желязо. Налягането падна мигновено, предпазните колани ги дръпнаха назад, а през отворите в пода с бясно свистене нахлу леденият нощен въздух.
Температурата рухна от тридесет градуса над нулата до двадесет под нулата за броени секунди. По стъклата на каските им мигновено плъзна скреж, но вътрешните нагреватели изпукаха и го изчистиха. Залата се напълни с виещ черен прах, но металът на стените, който преди малко пушеше от жега, изскърца и изстина от внезапния студ. Леденият вятър от нощта свърши работата на охладителя.
— ИДВА! — извика Яна в слушалките му.
Небето навън избухна.
Първо се появи яростно, смарагдовозелено сияние, по-ярко от всеки ден, следвано от гигантски вълни от пурпурен и син огън. Изригването на звездата удари планетата с яростта на милиони бомби.
Калин стисна здраво лостовете. През далекогледа видя как огненият фронт се разбива в горния слой на небето. Големият магнитен генератор на „Янус-4“ изрева — вибрацията се предаде не през въздуха, а през самата скала под основите, разтърсвайки тялото му до костите. От върха на кулата се надигна невидим, колосален магнитен щит.
— Отклонение три градуса надясно! — извика Яна, вперила поглед в запрашените датчици. — Огънят натиска левия фланг! Ако щитът се пречупи, плазмата ще падне право върху града!
Калин напрегна всичките си сили. Механичните лостове се съпротивляваха така, сякаш се бореше с живо същество. Натискът на космическата буря се опитваше да изкриви защитния клин и да оголи долината отдолу. Мускулите на ръцете и раменете му горяха от усилие.
— Дръж го! — крещеше Яна. Тя протегна облечената си в дебела ръкавица ръка и легна с цялата си тежест върху неговата, помагайки му да бута лоста напред. — ДРЪЖ ГО!
През предния прозорец видяха невъзможна гледка: реката от нажежен до бяло слънчев газ се удари право в техния магнитен клин и се разцепи на две. Гигантски огнени криле се извиха високо в небето, заобиколиха техния връх като вода около носа на каменен риф и прелетяха високо над долината, отблъснати обратно в черния космос.
В продължение на три безкрайни минути планетата нямаше небе — имаше само бушуващ океан от светлина и огън. Скалите наоколо грееха, стъклата на каските им потъмняваха сами от силния блясък, а леденият вятър през пода ревеше като побеснял звяр, поглъщайки смъртоносната жега и изхвърляйки я назад, към замръзналата нощ.
А след това, бавно и постепенно, огънят започна да угасва.
Зеленото сияние премина във виолетово, виолетовото избледня до бледорозово, докато накрая небето не си върна познатия, тежък, тъмен цвят.
Лостът в ръцете на Калин най-сетне омекна. Магнитните намотки изпращяха за последен път и утихнаха — предпазителите се стопиха сами, спасявайки машините от пълно разрушение.
В залата остана само вятърът.
Той все още свиреше през отворените люкове, но вече не носеше огън, а само познатия, студен скален прах.
Калин отпусна вкочанените си пръсти. Олюля се от изтощение, но предпазният колан го задържа на крака. До него Яна падна на колене върху осеяния с отломки под, дишайки на пресекулки в микрофона.
— Отмина… — прошепна тя с дрезгав, пресипнал глас. — Бурята… премина.
Калин бавно вдигна поглед към предния прозорец.
Дебелото стъкло беше напукано от рязката смяна на температурата, покрито с фин лабиринт от пукнатини, но беше издържало. Далеч напред, в здрача на долината, защитният купол на град „Надежда“ светеше с хиляди непокътнати светлинки. Въздухът над града беше спасен. Четиридесет хиляди души бяха живи.
Той протегна ръка, хвана Яна за рамото на скафандъра и тихо ѝ помогна да се изправи.
Двамата стояха рамо до рамо в разбития команден пункт, облечени в тежките си костюми, докато леденият дъх на планетата свистеше в краката им.
А навън, ниско над черните зъбери на хоризонта, огромното червено слънце продължаваше да виси на същото място — абсолютно неподвижно, безразлично и вечно.