— Ако изям още една лилава хрупкава буболечка, ще започна да светя в тъмното, много преди изобщо да съм пукнал и да се превърна в лампа! — измърмори Зип, докато с погнуса изплюваше едно мъничко, мърдащо лилаво краче.
Мика се разсмя толкова силно, че едва не изгуби равновесие. А на планетата Аерия да изгубиш равновесие означаваше буквално да отлетиш.
— Стига си мрънкал, Зип! — скастри го тя, докато дъвчеше своята порция. — Лилавите буболечки са пълни със силиций. Ако не ги ядеш, утре сутринта ще си толкова лек, че ще трябва да те връзвам с въже за някой камък, за да не отлетиш в стратосферата.
Двамата бяха Ветроходци — същества, приличащи на кръстоска между пухкави котки и балони с горещ въздух. Телата им бяха покрити с гъста, мека козина (Зип беше тюркоазено син, а Мика – изумрудено зелена), която улавяше постоянните ветрове на планетата. Аерия беше странен свят с много ниска гравитация и постоянни, ревещи въздушни течения. За да оцелеят, Ветроходците бяха еволюирали да бъдат по-леки от въздуха. Те не ходеха, а подскачаха и се носеха по теченията. Но за да могат да контролират полета си, трябваше да трупат тежки минерали в телата си, хранейки се с местните силициеви буболечки.
— Аз пък искам да ям нещо, което не хруска като пясък — въздъхна Зип и се пусна от клона на гигантското гъбено дърво, за да се понесе леко надолу.
В този момент откъм съседния клон се чу дълбоко, хриптящо кихане, последвано от смях, който звучеше като търкалящи се камъчета. Беше старият Бръм. Неговата козина вече беше избеляла до сребристо, а тялото му не беше толкова издуто и жизнено като това на младежите.
— Ех, младежта! — обади се Бръм. — Не оценявате добрия силиций. Едно време буболечките бяха толкова твърди, че си чупехме зъбите, и пак бяхме благодарни! А сега какво? Искате всичко да ви е меко и вкусно. Слушай ме добре, Зип. Силицият не е просто храна. Той е нашето бъдеще. Буквално.
Зип и Мика притихнаха. Всички знаеха какво има предвид старият Бръм. На Аерия смъртта не беше край, а по-скоро… екстремно преобразяване.
Когато един Ветроходец остарееше и сърцето му спреше да произвежда топлина, лекият газ в тялото му се охлаждаше. В комбинация с минусовите температури, които настъпваха всяка вечер на планетата, натрупаният в кръвта им силиций реагираше. Само за няколко минути мекото, пухкаво тяло кристализираше. То се превръщаше в гигантски, красив, светещ кристал, който падаше тежко на земята, пускаше корени в скалите и заживяваше втори живот. Тези Кристални стражи бяха навсякъде. Те не можеха да се движат, но бяха живи. Пееха чудни мелодии, когато вятърът минаваше през ръбовете им, и можеха да общуват телепатично помежду си и с младите Ветроходци, предавайки им мъдростта на вековете. Кристалната гора беше едновременно техен дом, тяхна библиотека и техните прадеди.
— Знам, дядо Бръм — каза меко Зип. — Просто ми е мъчно, че скоро… нали знаеш.
Бръм се изкашля и се хвана за гърдите. Той наистина спадаше. Въздухът в него вече не го държеше толкова високо.
— Няма за какво да ти е мъчно, момче! — усмихна се старецът. — Чакам този момент от години. Имам чувството, че вече съм се наскачал. Знаеш ли колко е изморително да си балон в продължение на осемдесет години? Искам малко спокойствие. Искам да седна на едно място, да светя в хубаво наситено червено и да си пея песни с останалите старчоци в гората.
Мика се приближи и се отърка леко в него, което беше техният еквивалент на прегръдка. — Ще си най-красивият червен кристал в цялата гора, Бръм.
— О, не, няма да съм в гората — каза Бръм и очите му блеснаха с неочаквана искра. — Затова ви извиках днес, хлапета. Искам една последна услуга от вас.
— Каква? — попитаха в един глас Зип и Мика.
— Не искам да кристализирам тук долу, в долината, при всички останали. Твърде е шумно. Искам да ме занесете на Върха на шепотите.
Зип зяпна, а Мика направо изтърва недоядената си буболечка. Върхът на шепотите беше най-високата планина в тяхната част на света. Там ветровете бяха толкова свирепи, а въздухът толкова разреден, че почти никой не смееше да се изкачи.
— Ти луд ли си?! — възкликна Зип. — Там е опасно! А и ти вече нямаш достатъчно газ, за да се издигнеш толкова нависоко. Ще трябва да те теглим като развалено хвърчило!
— Точно така! — засмя се Бръм. — Имате здрави въжета от лианите на гъбените дървета. Ще ме вържете и ще ме дърпате. Слушайте, деца. Според старите легенди, онзи, който кристализира на Върха на шепотите, улавя първите лъчи на слънцето и първия полъх на Космическия вятър. Кристалите там не просто пеят. Те разговарят със самите звезди. Искам да бъда там. Усещам, че ми остават не повече от два дни.
Зип и Мика се спогледаха. Беше налудничаво. Беше опасно. Но не можеха да откажат на стар приятел последното му желание.
Подготовката им отне няколко часа. Сплетоха здрава сбруя от лиани и я привързаха внимателно около тялото на Бръм. Зип и Мика поеха двата края на въжето и скочиха във въздуха, хващайки един възходящ термален поток. Бръм се понесе след тях, клатушкайки се смешно.
— Ехей! Внимавайте на завоите, да не ми изкарате и малкото въздух, който ми е останал! — провикна се отдолу старецът.
Пътуването беше изтощително. Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-силен ставаше вятърът. На няколко пъти силни пориви едва не запратиха Мика в острите скали. Зип трябваше да маневрира с огромно усилие, използвайки опашката си като рул. Срещнаха стадо скачащи електрически слузи – странни безмозъчни създания, които приличаха на желирани топки и хвърляха искри. Една от тях за малко не опърли мустаците на Бръм, но старецът само й се оплези.
Докато се издигаха, пейзажът се променяше. Зелените гъбени гори останаха далеч надолу. На тяхно място се появиха сурови, назъбени скали от черен базалт, покрити с фин слой кристален скреж. Температурата падаше рязко.
Но на втория ден, точно когато наближаваха основата на самия Връх на шепотите, небето изведнъж придоби странен, оранжево-червеникав оттенък. Вятърът, който обикновено режеше като ледено острие, започна да става… топъл.
Мика спря и се задържа за един скален зъбер, дишайки тежко. — Зип… усещаш ли това?
Зип кимна, изтривайки потта от челото си. — Топло е. Твърде топло. Какво става?
Бръм, който висеше малко по-надолу на въжетата, изстена. — О, не. Само това не. Слънчево изригване.
— Какво е това? — попита Зип, усещайки как собствената му козина настръхва от тревога.
— Рядко космическо явление. Слънцето на нашата система понякога изхвърля огромна вълна от топлинна енергия. Случва се веднъж на хиляда години. Атмосферата ни се нагрява бързо.
— И какво от това? — попита Мика. — Ще ни бъде малко по-топло за няколко дни. Голяма работа!
— Проблемът, скъпа моя Мика, съм аз — отвърна Бръм, а гласът му звучеше необичайно слабо. — Трансформацията ни работи само при екстремен студ. Когато сърцето ми спре, силицият се нуждае от ледения въздух, за да кристализира незабавно. Ако въздухът е топъл… аз няма да стана кристал.
Настана мъртва тишина, нарушавана само от свистенето на затоплящия се вятър. — А какво ще стане? — попита Зип, макар че вече се досещаше за отговора и стомахът му се свиваше на топка.
— Ще се разтопя — каза Бръм просто. — Силицият в мен ще се превърне в обикновена, лепкава кал. Няма да има втори живот. Няма да има песни в гората. Просто… край.
— Няма да го позволим! — извика изведнъж Зип. — Колкото по-високо се качим, толкова по-студено е, нали? Върхът на шепотите стърчи над половината атмосфера! Там все още трябва да е студено!
— Твърде далеч е, момче. Нямам толкова време. Усещам… усещам как искрата ми гасне.
— Дръж се, старче! — извика Мика и се оттласна мощно от скалата. — Зип, налягай педалите! Ще го качим на този връх, дори ако трябва да му издухаме собствен студен въздух от устите си!
Двамата приятели полетяха нагоре с неистови усилия. Топлината ги правеше лениви, въздухът в собствените им тела се разширяваше прекалено много, правейки ги трудни за управление. Сякаш плуваха в гъст сироп. Теглеха Бръм, който вече беше почти напълно спихнат, изглеждащ като малка, сива торбичка, висяща на въжетата.
Часовете минаваха като дни. Небето стана кървавочервено от слънчевата буря. Скалите наоколо се нагряваха и излъчваха топлина. Зип усещаше как мускулите му горят. Всяко подскачане, всяко загребване на въздуха беше агония.
— Ето го! — изкрещя Мика прегракнало.
Пред тях, обгърнат в мъгла, се извисяваше самият Връх на шепотите. Игла от чист лед и черна скала, която пробиваше облаците. Там горе, над плътния слой на затоплената атмосфера, все още бушуваха истинските, ледени ветрове на космоса.
С последно, отчаяно усилие, те се издигнаха над ръба на облаците и се стовариха върху малка, равна площадка на самия връх. Веднага ги удари стена от свиреп, пронизващ студ. Зип и Мика потрепериха, но изпитаха огромно облекчение. Успяха да издърпат Бръм на ледената повърхност.
Старецът едва дишаше. Очите му бяха полузатворени. — Успяхте, хлапета… — прошепна той. — Студено е. Чудесно е.
— Направихме го, Бръм — каза Зип, бършейки сълзите си, които моментално замръзваха по бузите му. — Сега можеш да се превърнеш в най-красивия кристал.
— Не плачи, Зип — усмихна се слабо Бръм. — Нали знаеш шегата? Защо Ветроходецът не си купува огледало? Защото след осемдесет години сам ще стане на стъкло.
Мика се изсмя през сълзи. Бръм пое дълбоко, последно дъх. Очите му се затвориха. Гърдите му спряха да се движат. В същия миг процесът започна.
Козината му започна да свети отвътре. Тялото му се втвърдяваше пред очите им. Силицият в кръвта му, изложен на екстремния студ на върха, реагираше светкавично. Меките тъкани се превръщаха в прозрачни, геометрични форми. След броени минути на мястото на стария Ветроходец лежеше великолепен, огромен кристал с цвят на наситена череша. Той пулсираше с мека, вътрешна светлина, а когато режещият вятър минаваше през острите му ръбове, се чуваше дълбок, резониращ звън.
— Красив е — прошепна Мика с благоговение.
— Повече от красив — съгласи се Зип.
Двамата седнаха до кристала, слушайки неговата песен, и положиха лапи върху гладката му повърхност. Очакваха да чуят телепатичния глас на Бръм, както ставаше обикновено с новите кристали. Очакваха той да им каже: „Ей, тук е супер, няма буболечки!“.
Но вместо това кристалът беше някак… напрегнат. Вибрираше твърде силно.
И тогава се случи немислимото. Слънчевата буря, която бушуваше под тях, достигна своя пик. Огромна вълна от радиация и топлина проби горните слоеве на атмосферата и удари директно Върха на шепотите. За част от секундата температурата се вдигна от минус сто градуса до плюс сто.
Кристалът на Бръм, току-що оформен и леден, не можа да издържи на температурния шок. Чу се оглушително КРАК. Повърхността на черешовия камък се напука.
Зип и Мика отскочиха назад в ужас. — Не! — изкрещя Зип. — Разрушава се! Бурята ще го унищожи!
Пукнатините се разрастваха, светейки с ослепителна, бяла светлина. Звънът на кристала се превърна във висок, почти непоносим вой. А после, с мощен взрив, кристалът се пръсна на милиони блестящи парченца.
Двамата приятели покриха главите си с лапи, очаквайки да бъдат посечени от шрапнелите. Но парченцата не паднаха на земята. Вместо това те увиснаха във въздуха, задържани от някаква невидима енергия.
Зип отвори очи и зяпна. Пред тях, изградено от чиста, пулсираща светлина и въртящи се кристални фрагменти, се рееше същество. То нямаше нищо общо нито с Ветроходците, нито с Кристалните стражи. Приличаше на величествена космическа птица с криле, изтъкани от звезден прах, и очи, които горяха като малки слънца. То не стъпваше на земята, а левитираше, излъчвайки аура на невероятна мощ и спокойствие.
Съществото разпери искрящите си криле и в съзнанията на Зип и Мика отекна глас. Не беше телепатичният шепот на стар кристал. Беше ясен, силен глас, който звучеше досущ като стария Бръм, само че хиляда пъти по-величествен.
„Еха… Това вече е нещо ново!“ — каза съществото и направи грациозен лупинг във въздуха, оставяйки след себе си светеща диря.
— Б-Бръм? Ти ли си? — заекна Зип, неспособен да повярва на очите си.
„Аз съм, момчето ми! Поне мисля, че съм аз. Но се чувствам по-лек от всякога! И не ми трябва никакъв газ!“
Мика пристъпи напред, гледайки с отворена уста. — Но… как? Нали кристалите са финалната форма? Ти трябваше да си камък, който пее в гората!
Светещата птица се засмя и звукът беше като хор от хиляди звънчета. „Изглежда, скъпи мои, че нашата цивилизация е забравила нещо много важно. Ние смесваме силиция и студа, за да станем кристали. Мислехме, че това е краят. Но всъщност… кристалите не са нищо повече от пашкули!“
— Пашкули? — повтори Зип, докато осъзнаваше смисъла на думите.
„Точно така! За да се излюпим от кристала, ни е нужна колосална енергия. Като тази от слънчевото изригване! Тъй като бурите се случват рядко, а ние всички кристализираме долу в тъмните, студени долини, никой от нас никога не е получавал достатъчно топлина, за да се излюпи! Ние сме спели в тези камъни с хилядолетия, мислейки, че това е животът!“
Бръм размаха огромните си криле и създаде топъл, светещ вятър, който погали лицата на Зип и Мика.
„Аз съм първият. Първият от хиляди години, който преминава в Третата форма. Формата на Звезден скитник. Сега разбирам защо легендите казват, че кристалите на този връх говорят със звездите. Те не просто говорят с тях… те ги очакват.“
Зип се усмихна, а сърцето му преливаше от неописуема радост и възторг. Смъртта наистина не съществуваше тук. Техният свят криеше тайни, много по-големи, отколкото някой си беше представял.
— Значи… ще отлетиш? — попита Мика малко тъжно.
„О, ще обиколя няколко галактики, със сигурност“ — намигна Бръм със слънчевото си око. „Но първо… имам една работа тук. Трябва да събудя останалите.“
Бръм се издигна високо над Върха на шепотите. Неговата светлина се сля с радиацията на слънчевата буря. Той запя, но този път не беше тъжна кристална песен. Беше призив. Песен, изпълнена с енергия, която се понесе надолу по склоновете, към долините, където хиляди кристални стражи спяха вековния си сън.
Зип и Мика гледаха от високо как първите лъчи на събуждащата светлина докосват гората долу. Един по един, вековните кристали започнаха да сияят по-ярко. Чуваше се пукане, което отекна по цялата планета.
— Мисля — каза Зип, гледайки как първият нов Звезден скитник изригва от долината и полита към небето, — че нашата планета току-що стана доста по-интересно място за живеене.
— И знаеш ли кое е най-хубавото? — ухили се Мика.
— Кое?
— Като станем на звезден прах, няма да се налага да ядем лилави хрупкави буболечки!
Двамата приятели се разсмяха високо и дълго, докато небето над Аерия се изпълваше с величествените, блестящи форми на едно преродено общество, готово най-накрая да полети сред самите звезди.